Автор: Дани Коцева
Животът има своите странни лъкатушения. Преплитане на връзки, смисли и значения, които белязват нашите решения, съзнателно или несъзнателно.
Когато станах част от екипа на Младежки дом, не предполагах колко дълбоко съм обвързана с историята от създаването му.
През годините съм слушала разкази от родителите си за техния младежки период, начините им на забавление и куриозни случки, но не съм ги обвързвала с конкретното място Младежки дом.
Днес осъзнато изслушвам разказите на приятелите от компанията им, с които вече са сродени. Научавам за участията на баща ми в представления, за вечерите на младото семейство и за цялата онази жива младежка енергия, която по-късно зарази и мен.
През 90-те.
Вече съм тийнейджър, имам нужда от нови изживявания, срещи с нови хора и да правя това, което обичам. Времето, в което търся себе си. Като всеки тийнейджър. В Младежки дом се озовавам като част от актьорската студия ръководена от Александър Пасков. През този сезон Сашо ни предложи една испанска пиеса с оригиналното заглавие English Spoken. В последствие я играем под името „Песента на папагалите“. Пиеса, в която героите са млади хора, бунтари изправени пред предизвикателствата на изкушенията, семейните конфликти, социалните обстоятелства, емиграцията, феминизма. Точно като нас в началото на 90-те.
Днес осъзнавам, че пиесата е изключително актуална, както за тогава така и за сега. Драматургът Лауро Олмо е най-цензурираният автор по времето на Франко в Испания. Той е в основата на театралното течение „социален реализъм“ в Испания, в средата на 60-те. Това са години, в които ври и кипи, разместват се обществени и политически пластове по света. Точно както през 90-те. Нямаше как пиесата да не ни стане близка. Оттам дойде и естественото ни приятелство с всички, които бяхме в студията по това време. Станахме компания от хора, които споделят общи интереси, вълнуват се от една и съща музика, филми, разговори. Пораствахме и искахме да научим от света много, жадни и любопитни за това, което ни очаква в бъдещето.
Спомням си много живо репетициите в зала „Устрем“. Правехме си сами декорите, подбирахме от собствените си гардероби костюми и ги преправяхме. Режисьорът и едно от момчетата, което беше музикант и меломан прослушваха изпълнения на Deep Purple. Така се спряха на „Mistreated“ за една от най-ключовите сцени. И до ден днешен, когато я чуя някъде се сещам за този спектакъл.
Преди 8 години, когато реших да сменя попрището си, първото място, за което се сетих беше Младежки дом. Хвърлиха ме в дълбокото и това адски ми хареса. Фестивалите и отделните инициативи са моята най-голяма тръпка. Обсъждането на идеите, логистиката, комуникацията – цялата подготовка на събитията е динамична и интересна, но истинският адреналин идва със самото осъществяване на фестивала или инициативата – срещите с хората, малките гафове, енергията. Всички тези елементи правят работата ми вълнуваща и мотивираща, а дали подсъзнателно не намерих малко наследство оставено от баща ми?
