Случвало ли ви се е два пъти да работите на едно и също място? На мен се случи. Ще ви разкажа историята за стария динозавър, който два пъти се връща в една и съща пещера. Поне кратката версия.
Първият ми спомен от Младежкия дом е от самото му откриване през далечната 1971. Не се тюхкайте, нали споменах, че съм Динозавър. В един пролетен ден, на въпросната година, аз съм първокурсник в Механотехникума. Под строй, всички млади дихатели, ни строиха пред Младежкия дом да ръкопляскаме при откриването му. Тогава беше така, винаги за всичко имаше публика, безплатно. Ако ги нямаше учениците идваха войниците. Не като сега, каквото и да се открива публиката е от някакви случайници, които не знаят защо са там, или са там, защото има безплатен кетъринг от мини пици и евтино вино. Открихме Младежкия дом и само след година с още трима ентусиасти свирехме в естрадния състав на Дома. Тогава, мисля, че за първи път се появи понятието културни бригади. Другите ученици ходеха да работят в селското стопанство, а ние дрънкахме по цял ден в зала „Устрем“ на Дома. След като направехме репертоар ходихме да свирим по бригадите. Беше супер. Бяхме рок звезди… бригадирки…
Годината вече е 1980. Аз, току що завършил Института по култура в Хасково, млад татко, току що ми се е родила дъщеря, трябва да си намеря работа. И така от студентската скамейка направо в Младежки дом – Пазарджик. Заредиха се луди години. Новогодишни, пролетни и абитуриентски балове. Канихме известни актьори, музиканти, илюзионисти и всякакви други артисти от шоу бизнеса. Да пееш „Може би“ или „Да те жадувам“ заедно със „Сигнал“, “Един неразделен клас“ с „Тоника“ или „Големият кораб минава“ със Силвия Кацарова, не е ли велико?! Най-приятното беше, когато се събирахме в сладкарница „Младежка среща“ по време на баловете. Там имаше маса за актьорите и организаторите. Докато дойдеше времето за тяхното участие се случваха интересни неща. Като да чуеш виц от Стефан Данаилов, да допреш коляно до Георги Парцалев или да съпреживееш увлекателен разказ от Пацо /К.Коцев/. Тогава тези хора бяха боговете на Олимп, а ние простосмъртните имахме честта да ги видим на живо. Най-вълнуващи бяха абитуриентските балове. Те продължаваха до сутринта. Ходили сме заедно с абитуриентите да посрещнем изгрева на Острова. Боси, шумни и с чувството за безсмъртие.
Отрезвяването дойде през далечната *85 година, когато осъзнах, че със заплата от 180 лв. никога няма да имам собствена кола и жилище. Тогава напуснах Младежкия дом и заминах за Коми АССР, като отговорен баща и съпруг, да се погрижа за семейство.
След двадесет и пет години лутане из лабиринтите на живота, ето ме отново на работа в Младежкия дом. За втори път. Помъдрял и с нови предизвикателства. Те основно се изразяваха в създаването и поддържането на интернет радио, техническо осигуряване на фестивалите „Океан от любов“, „Нота по нота“ и текущи събития. Отново онази тлееща искра, контакта и работата с младите хора беше възпламенена. Това да виждаш как седемнадесетгодишни млади хора искат да станат журналисти, певци или актьори е адски зареждащо. Чувството, че си част от този процес е незаменимо. А когато видиш, че млади хора от Дома са станали известни журналисти и артисти те обзема чувство на гордост, че и ти си част от този успех, че заедно с тях си вървял в част от пътя им.
Никой не може да избяга от кармата си. Моята сигурно е два пъти да се връщам да работя за Младежкия дом. Сигурно първият път съм оставил недовършена работа и сега трябва да я свърша…Сигурно?!
Надявам се да посрещна и половин вековния юбилей на Младежки дом с онзи мил спомен от преди петдесет години, когато ръкоплясках за неговото откриване без да знам, че той ще бъде част от съдбата ми. Това беше кратката история на Стария динозавър за работата му в Младежкия дом. Представете си каква би била разширената…
Дечо Илиев
