Автор: Борислав Петров
Може би първите спомени за връзката на Гаро Ашикян с Младежки дом са от създаването на емблематичната за Пазарджик група „Вега“.
Не мога да кажа как и кога точно се случи, стана неусетно и се създадоха едни светли приятелства, от началото на 80-те, та до днес, споделя режисьорът Гаро Ашикян. Той не крие, че има лека носталгия, сеща се за Владо Йочев, който сега е успешен актьор, и който също е в сърцето на „Вега“. Но спомените сякаш се сливат с настоящето, защото Младежкия, както нарицателно го наричали всички, и до днес пази същата атмосфера – на свобода, тръпката за лекота, която толкова трудно се постига при други условия. Хората или по-точно младежите в състава и до днес са си младежи, още пазят този дух въпреки, че някои са продължили в изкуството, други – не. Гаро е радостен, че „Вега“ е жива и до днес благодарение на творци и музиканти като Валери Иванов. Разбира се, при Ашикян някак плавно от музиката преливаме в театъра. Приятните експерименти и самата среда се различавали от по-скованата действителност в другите културни институции по това време. В този смисъл на Гаро му е трудно да посочи дори един случай на цензура. Отдава го и на тогавашния директор на дома Маргарита Грозданова, която допринесла за свежия климат с либералните си убеждения.
*Снимка: от публикация на в. „Септемврийско знаме“, 17 април 1990 г.
Слава Богу, че го имаше Младежкия, в който се усещаше глътката свободен въздух, категоричен е режисьорът. Гаро е убеден, че пространството е същото, усеща го и чрез сина си, макар младежите да не са същите. Тогава например е било изключително преживяване да дойдат в дома, да пипнат синтезатор или друго устройство, защото навън е било невъзможно. Това си е било и територия на техническия напредък, може да се напише отделна глава за техническите клубове, за Юри Илков, за фантастите. На един по-късен етап Гаро участва в дейността на дома от другата страна – като част от жури на фестивала „Океан от любов“. И пак невидимият паралел на времето го кара да се изуми от запазването на този дух. Защото когато пристъпил вратата вече като утвърдено име в театъра, имал чувството, че си е тръгнал преди петнайсет минути. Уж били поостарели, на пак били същите симпатяги, с много от хората се виждали и в театъра, младежите от актьорските трупи, после били с него и в театъра. Дори с някои от тях се чувствал като бракониер, защото сякаш ги откраднал от Младежкия дом за големите театрални сцени. Сега Гаро още работи в Пазарджик, поставя в театъра „Съединението на двете Кореи“, но винаги погледът му се обръща към отсрещната част на площада и при удобен случай идва в дома, за да си върне тръпката от началото. Още си спомня странното чувство от поканата в „Океан от любов“ и ценното усещане да наблюдаваш прохождащите. Точно благодарение на хората, които и днес пазят нивото и идеите на Младежкия дом, Гаро усеща още желанието да се връща към този дух и да не изпитва чувството на раздяла. Като че ли никога не си е тръгвал. Затова е радостен, че днес хората са други, но няма промяна в тази дързост към живия контакт с изкуството, безкрайната жажда на всяка младост да се изяви, да усети сладостта от живата аудитория. И това не може да бъде унищожено от бурите на времето и дигиталния век. Такива духовни центрове ще съществуват, докато младежите искат да се отделят от официалното, да имат места, където важат техните правила. И за 50 години Младежки дом тази атмосфера е запазена, колкото и да е трудно. Защото както не се променят поезията и музиката като начин на живот, така не могат да се променят и желанията на вечно младите за свобода и творчески полети.
